©

Какво правех на 10 ноември 1989 година? Само факти, без коментар.
Дойде у дома писателят Георги Алексиев. Каза ми, че е член на Дружеството за подкрепа на гласността и преустройството, чийто лидер бил Петко Симеонов. Тъй като назрявали събития, той мислел, че аз трябва да се включа също в това дружество. И да привлека и други творци от Пловдив. Спомена например композитора Иван Спасов. Каза, че Огнян Сапарев и брат му Славян вече членуват в него. Организатор в града ни била Велислава Дърева. Дадох съгласието си.
Вечерта научих за пленума на БКП и оставката на Тодор Живков. Бях изненадан, въпреки предупреждението, че "назряват събития". Първата ми мисъл беше, че Горбачов е внушил на нашите партийни водачи да свалят Живков. Радвах се, че най-после Преустройството ("перестройката") побеждава и у нас.
На другия ден Алексиев ми се обади по телефона да отида привечер (не си спомням часа) в редакцията на вестник "Комсомолска искра", където щяла да стане учредителната сбирка на пловдивското дружество. Отидох. Събранието се ръководеше от Велислава Дърева. Присъстваха много хора, главно от средите на творческата интелигенция, журналисти... Заличката беше малка и нямаше столове за всички, затова някои стояха прави. Спомням си за някои мои приятели и познати, че бяха там. Ще съобщя само тези, за които съм сигурен: Георги Алексиев, Славян Сапарев, Здравко Попов, Йордан Велчев, Йоан Левиев, Емил Стоянов, Пенка Калинкова, Евгений Тодоров. Последните двама заявиха, че присъстват само като журналисти, а не като учредители на пловдивското дружество. Имаше и хора, които не познавах, но по-късно имената им ми станаха известни: Василка Танкова, Ангел Ангелов, Христо Туджаров и др.
Беше изготвен списък и всички се подписахме, че желаем да станем членове на дружеството.
Веднага след събранието, водени от Дърева, се отправихме към площада, където вече се бяха събрали много хора на митинг. Разбирах, че митингът е организиран, а не спонтанен. На трибуната с микрофоните говореха отначало партийни шефове. Водещ беше Рад Пачев, секретар на ОК по пропагандата. Изказаха се и подготвени представители на някои трудови колективи. По-късно до микрофона стигнаха някои очевидно нежелани оратори, като отец Димитър Амбарев например. Водещият не искаше да им даде думата. Настъпи брожение, образуваха се тълпички, които се движеха насам-натам и издигаха лозунги. Някои от лозунгите подстрекаваха към разправа с комунистите.
Митингът се превръщаше в стихиен. Предварителният сценарий явно беше нарушен и изоставен. Велислава Дърева се опитваше да успокоява поне нашата група, като казваше, че всичко това се е очаквало и е в реда на нещата. И да не се поддаваме на провокации.
Започвах да разбирам, че това е нещо повече от "перестройка". Опасявах се, че могат да настъпят безредици и да се стигне до гражданска война, ако и в София атмосферата е същата.
(Както по-късно видяхме, че стана в Румъния.)
Върнах се от митинга с неясни чувства - не бях много ентусиазиран.
След известно време (не помня точно кога) се състоя голямо събрание на Дружеството за гласност и преустройство. На него вече присъстваха хора, които не бяха на учредяването. Петър Стоянов направи изказване, с което се обяви твърдо против участието на членове на БКП. Някои напуснаха още по средата. Аз останах до края, но повече не стъпих на събрание.
Наставаше времето на СДС. Пееше се песента "Времето е наше".

Иван Вълев