©

Преди 40 години за пръв път бях поканен да участвам в радиопредаване.

Макар и млад студент, смятах, че всичко в живота вече ми е ясно и умирах да давам акъл на безпросветното българско население.

Най-после се бяха сетили за мен.

В студиото на Радио Пловдив имаше няколко души, говорехме за това, че хората са прости и гледат не тези филми, които на нас, интелигентните,  ни харесват.

Накрая казаха, че предаването е станало много хубаво и ще се излъчи не само по метната радиостанция, но и по „Хоризонт" - за да го чуе цяла България.

И зачаках да стане неделя, 12.30, когато над цяла България щеше да ечи гласът ми.

В събота обаче заминах с приятели за Пампорово.

В неделя от ранна утрин тръгнах да търся по хотели и хижи радио,но навсякъде вдигаха рамене.

Времето напредваше, започнах да се притеснявам, към 12 и нещо се сетих, че радио сигурно имат автобусите.

Намерих един услужлив шофьор, който чакаше някаква група, намерихме станцията и зачакахме заедно.

Говорителите на националното радио обявяваха с школуваните си гласове точно време, рубриката, която следва и т.н., след това се включиха говорителите на Радио Пловдив и след всичко това тръгна записът с моето участие.

Дойде редът ми, чух си името и ме заля неземно щастие.

Прозвучаха първите ми умни мисли, но не можех да позная гласа си.

Някой говореше по начин съвсем различен от начина на говорене на всички дотук.

Или те не звучаха като нормални българи или аз.

Истината беше, че в този момент говорех български по-странно, отколкото Стоичков щеше да говори след години на английски.

Шофьорът започна да ме гледа особено.

Всъщност тогава не бях глупаво момче, тъкмо напротив. Говорех обаче така, както си говорех в махалата. А това е по-различен начин на говорене. Филибелийски.

Болестта, която броди под тепетата, се нарича  „рИдукция". Вместо „е" във Филибето си казваме без притеснение „и". Става дума за прочутото „тилифон", „пипируда" и т.н.

Върхът е думата „илиминтарин", в която има четири редукции.

Почти 40 години се боря с редукциите, но борбата върви с променлив успех.

Постепенно започнах да проумявам, че начинът, по който си говорим приятелски помежду си, не е дефектен. Той просто е специфичен. Можем да го определим като „диалект", макар че е обидно в най-стария европейски град да се говори диалектно.

Може би нашият начин на говорене е правилният, а другите си говорят неправилно.

Взел някой и определил един случаен диалект за книжовен и край. Същото като с избора на столица.

Дали всъщност дядо Вазов, който преди да стане дядо е преживял щастливи мигове във Филибето, където е възпявал едни „бели ненки" - впрочем те са били на прабабата на доскорошния областен управител Гьока Хаджипетров, не закодирал важно послание в прочутото си стихотворение за българската реч.

Дали „родна реч, омайна, сладка" всъщност не би трябвало да се чете като „Родна реч, о, майна..."

Дали това не е шифър...Или послание към бъдещите поколения? Да знаят къде е изворът на родната реч.

Колкото повече изучавах книжовните науки, толкова повече разбирах, че има още нещо в речта под тепетата - освен редукциите и жаргона.

Филибелийското говорене е функция на определена психология, самочувствие, поглед към света.

Само един пример.

Закодираното обръщение „майна" какво съдържа?

Омраза, пренебрежение, обида? Или зов за приятелство, доказателство за принадлежност към една общност?И какво си представяме - юмрук или протегната приятелска ръка?

Опитайте се да изкрещите „Маи-и-на! Не се получава. Тази дума трябва да се артикулира доверително.

А сега да опитаме със софийското обръщение „копеле"? Тук вървят и „копеле мръсно" и „копеле гадно". А към „майна" кофти епитети не гилат.

Колко много думи в пловдивския жаргон са от сферата на приятелското намигване. И колко малко можем да сложим в устата на един грубиян.

В Пловдив, на Главната, над бившия Млечен бар, живее един истински филибелия. Казва се Александър Кондодимо. Този човек е създал „РЕЧНИК НА ПЛОВДИВСКИЯ ЖАРГОН", който се разпространява от ръка на ръка.

Стотици са събраните думи, една значителна част от тях наистина са само пловдивски. Заслужава си човек да седне и да поразмишлява върху някои от тях.

Защо са изместили книжовните думи, дали могат да се „преведат" буквално или има някои тънки нюанси? Замърсяват ли езика или го обогатяват?

Впрочем още Любен Каравелов споменава за някакъв странен филибелийски език, на който са говорили тези, които са се смятали за коренни жители, споменатите вече евгенистати, които говорят някакво свое наречие  - мешавица от български гръцки и турски думи. То такива са и думите от Речника на Кондодимо.

И още нещо споменава Каравелов - макар и с неприязън. Тогавашните стари филибелии са ходели бавно. Тежко. Бързането са смятали за унизително.

Сещам се за алаите по пловдивската главна улица преди години.

Стотици, хиляди жители на града вървят от Пощата към Джумаята и обратно.И никой не бърза за никъде. Даже ако някой не е тръгнал да се разхожда, а да върши работа, и той се придвижва със същото темпо.

Че спрете се и погледнете и днес, даже през деня.

Върви пловдивчанинът към Общината да свърши някаква работа, пък се спре тук и там, чува се „кво става бе, майна, ква е хавата?", после прави още десетина крачки, спира се пак, пак се води почти същият диалог и т.н.

Ех, густо, майна, Филибето!

Впрочем в този култов вик, който излиза от душата на всеки истински филибелия, е събрана една цяла философия. Позитивна философия.

Цяла България крещи: „Ебал съм му мамата!", само на пловдивчанина му е густо.

Не че животът му е прекрасен, но и това, че е част от Филибето, му е досттъчно и го радва по всяко време на деня и на годината.

Не знам дали има друг град, с толкова уникални думи в говора.

С нашествието на кювлиите част от този речник се загуби, но дали от унификацията на езика спечелихме? Или загубихме?

Дали не трябва да върнем на младите загубените думи?