©

Поради големия интерес към интервюто с Божидар Димитров  във вестник "Стандарт" по желание на зрител го поместваме и в нашия сайт:

Днес е 3 март - денят, в който празнуваме нашето Освобождение. През последните 20 години около тази дата се водиха немалко яростни дискусии, които развенчаха доста митове, полуистини и премълчавани факти. Но още през 1988 г.

настоящият министър проф. Божидар Димитров хвърля камък в блатото на казионната пропаганда с книгата си "Истинската история на Освобождението 1860-1878", която тогава е спряна от цензурата. Вестник "Стандарт" я препечата и пусна в продажба в навечерието на празника. За историята на "Истинската история..." и за съдбата на книгата се обърнахме към проф. Божидар Димитров.

- Проф. Димитров, защо преди 22 години вашата книга беше спряна от цензурата?
- Реших, че мога да използвам предстоящия юбилей - 110 г. от края на Руско-турската война 1877-1878 г. и подписването на Санстефанския мирен договор, за да напиша една правдива история на нашето Освобождение. Разбира се, истината се знаеше от всички професионални историци. Аз винаги съм подчертавал това, а и колегите ми са го казвали - в моите книги не откривам Америка. Просто се осмелявам да правя достояние на обществото историческите факти, които се изучават в университета, коментират се, но само в тесен кръг, на семинари и в академичните кафенета. Изобщо не смятах, че ще предизвикам подобна реакция със съчинението си. Просто реших да представя истината за нашето Освобождение като процес, а не като еднократен акт, дошъл на щиковете на руските войници. Освободителната война е само закономерен финал на един почти двайсетгодишен процес, започнал след Кримската война с "Българския Великден" в Цариград през 1860 г., на който нашите политически водачи заявяват на света, че не са "рум милет" - т.е. въобще православни християни, а отделен народ. Този процес преминава през легиите на Раковски, през комитетите на Васил Левски и през султанския ферман за Българската екзархия. Тя не само официално легитимира българите на картата на тогавашна Европейска Турция, но и чертае техните етнически граници. И съвсем естествено следва Априлското въстание, с което пък нацията ни заявява на света, че не желае повече да живее под властта на султана.
- Е, тези съждения едва ли са подразнили особено някого.
- Така е. Първият истински "камък в блатото" бе главата, посветена на Цариградската посланическа конференция, за която дори днес не се говори и пише много. А именно тогава европейските сили решават единодушно, че България трябва да получи свобода, макар и разделена на две области - Източна и Западна. И след като турското правителство разиграва комедията с "даруваната конституция", вбесените европейски велики сили решават с консенсус, че тя трябва да бъде "екзекутирана". В смисъл, да бъде заставена със сила да изпълни техните решения.
- Не го правят от любов към българите, нали?
- Не, разбира се, но всяка от тях има свои съображения. А и става въпрос все пак за накърнено достойнство и престиж. Именно този факт - че Освободителната война е резултат на общ европейски консенсус, подразни бдителните идеолози от ЦК на БКП. Както и приведените от мен тайни договори между Русия, от една страна, и Австро-Унгария и Англия от друга. С документите Санкт Петербург писмено се задължава да не прави голяма славянска държава на Балканите. Забележете - славянска, не българска. Защото западните дипломати са пресметнали правилно, че Русия може да създаде и една голяма Сърбия за сметка на български земи.
- Излиза, че Санстефанският договор е предварително обречен на ревизия?
- Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф. Или по-точно - част от дългосрочната стратегия на Русия за морално, политическо, а и за народопсихологическо присъствие на полуострова. Изминалите вече 132 години показват, че той е бил доста успешен.
- Кое друго вбеси цензурата?
- Истината за бездарието и некомпетентността на руското командване. Оказа се, че и след 110 години не може да се критикуват така действията на руските генерали по време на войната. Напразно убеждавах "отговорните другари", че това е история отпреди повече от век, че всъщност става дума за изобличаване на гнилото руско самодържавие и т.н. Не и не! Оказа се, че не може да се пише нищо лошо не само за СССР, но и за царска Русия.
- Кое според вас е най-шокиращото в тази некомпетентност?
- Трудно е да се изброят всички глупости на Императорския генерален щаб. Самият стратегически план за водене на войната може да разплаче всеки юнкер в буквалния смисъл. Защото ако предложи такъв като дипломна работа, не само ще го скъсат, ами направо ще го изгонят от военното училище. Русия разполага с 1,7-милионна армия, но тръгва със 190 000 на Балканите и със 109-хилядна войска в Кавказ - срещу общо 700 000 турска армия. Руските генерали смятат самонадеяно, че турците са страхливци, които само като видят казаците с нагайките, и ще побегнат панически. И напредват храбро към Цариград с една дивизия, половината от която са български опълченци, по принцип смятани за небоеспособни. Руското командване оставя във фланговете си превъзхождащите ги числено войски на Осман паша и на Мехмед Али паша. За щастие на нас, българите, модерно въоръжената, добре обучена и храбра турска армия е командвана от подобни безхаберници, като изключим Осман паша. Неслучайно наричам тази война състезание по некадърност.
- Къде се проявява тя най-силно?
- От руска страна това без съмнение е обсадата на Плевен. Поколения наред са отраснали с легендата за "белия" генерал Скобелев. А истината е, че той е палач на собствените си войници. Скобелев ги хвърля в безумни атаки в параден строй срещу добре укрепените турски редути и огъня на скорострелните пушки "Пийбоди-Мартини" на аскера. В резултат на което до позициите на противника стига едва една десета от атакуващите! Скобелев е бил ненавиждан за това не само от собствените си войници, но и от колегите си генерали. След провала на третия щурм на Плевен той не смее да се покаже пред тях и се крие в палатката на американския си приятел, журналиста Макгахан. За съжаление по подобен начин атакуват и румънците при Гривица, давайки общо над 7000 жертви.
- А от турска страна?
- Тук "шампионът" по глупост, или по-точно по инат, е Сюлейман паша. Той се хвърля срещу Шипка - единствения старопланински проход, само и само да накаже българското опълчение, което го посрамва при Стара Загора. И то е, което решава там изхода от войната.
- Както го е описал Вазов...
- В знаменитата си ода Дядо Вазов е напълно точен в стиховете си "на вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори". Но не е прав в друго. Опълченците не искат "до крак да измрат". Смъртта им, колкото и героична да е, не решава нищо. Те трябва да победят Сюлейман паша и го побеждават. При това сами.
- А генерал Радецки?
- Това че е "пристигнал със гръм" едва ли не в критичния момент също е мит, пак роден от стиховете на Вазов. Но авторът го е написал така за повече драматизъм. Той е поет и не можем да му се сърдим. А истината е, че опълченците вече са отбили последната, 12-а поред, турска атака преди идването на Радецки.
- И в Кавказ ли войната се развива по същия начин?
- Наистина, може би за пръв път подробно описах в публичното пространство нескопосаното водене на военните действия и на другия фронт - Кавказкия. Там в един момент турската армия дори успява да премине на руска територия и обсажда за цял месец Ереван. През което време турците устройват поредното - но не и последно, клане на арменците.
- Колко са всъщност руските загуби през тази война?
- Дълго време се говореше за 200 000 убити и ранени. След това само убитите станаха толкова. Дадох си труда да изчета руските архиви, а те са наистина перфектни. Оказа се, че става въпрос за 66 130 загинали общо на двата фронта.
- Какво стана в крайна сметка с книгата?
- Нейната крайна съдба е част от абсурдите на онзи период. След като ми изплатиха възможно най-високия за това време хонорар от 3800 лева, тя бе изпратена в "ареста" за подобна литература в Ямбол или Сливен, вече не си спомням точно. И след осем месеца най-внезапно се появи по книжарниците. Никой не ме предупреди за това. Нито ми обясни на какво се дължи "амнистията".
Константин Събчев