Световна поща
КЪДЕ СЕ ИЗЛЪЧВАМЕ 1. В МРЕЖАТА НА „БЛИЗУ” – Пловдив, Пазарджик,Първомай, Раковски, Карлово, Хисар, Стамболийски, Старо Железаре, Паничери, , Старосел, ,Калековец,...
цялото писмо
Малки обяви
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ОФЕРТИ И ДОГОВОРИ ....................................... ........................................ РЕКЛАМНА ТАРИФА в сила до 31.12.2017 ПЛОВДИВСКАТА...
цялата обява
НОВИНИ ВИДЕО
новини
Бързи новини и
лични мнения
Ех, густо, майна, Филибето -
спомени и размисли за Пловдив
Блогът на
Евгений Тодоров
За
прехода
Гласът на
пловдивските блогъри
Какво е ПОТВ?
Екипът на ПОТВ
Програмната схема
Какво се крие зад заглавията?
Рекламната тарифа
Стажантска програма
Медии с човешко лице
За контакти
п
в
с
ч
п
с
н
Партньори:
Реклама:
Наръчник на носталгика: за бригадите, доматите и лютеницата
Източник: ПОТВ 09:28 / 13.10.2013
©

Много неща забравихме от онова време. А точнопрез октомври беше времето на бригадите. Ученици, студенти, чиновници, че даже и партийни началници под строй заминаваха за пловдивските села - на бригада.

Бригадири и бригадирки, разбира се, които събират червения плод, без да престават да пеят.

Събират, пеят и се дупят, дупят...Ех, спомени незабравими.

Пловдивският изобретател Дженю Караколев се мъчи много години да се пребори с дупенето, като изобрети български доматокомбайн, но дойде Демокрацията, бригадите ги разпуснаха и проблемът отпадна.

Дженю обаче има една друга безспорна заслуга за развитието на доматопроизводството.

Партията и Правителството купили италиански машини за сеене на доматено семе.

Изхарчили огромна сума от така дефицитната западна валута, пуснали машините, обаче работата се оказала ялова. В земята не влизало нито едно семенце. Семенцата оставали в тръбите на скъпите машини, тъй като били мъхести. Захващали се с мъхчетата едно за друга и задръствали проходите.

Оказало се, че не машините били калпави, а нашите търговци, които решили да икономисат малко народна пара и не купили някакви други  машинки, които предварително обирали мъха на семенцата.

Хванали се за главата най-големите ръководители на социалистическото земеделие - див страх ги тресял, като си мислели какво ще стане като разбере Тодор Живков за провала.

И опрели до Дженю. Дженю беше от онези самородни изобретатели, които от две стари машини можеха да направят една съвсем нова. От прахосмукачка и велосипед можеше да направи малък трактор.

Заблъскал си главата Дженю, но нищо не могъл да измисли.

 Прибирал се уморен от мислене една вечер и видял как една нова вносна машинка почиства Главната. Нещо като мотокар, на който отпред са сложени едни големи въртящи се четки.

И планът веднага бил измислен. Още на другия ден взели на заем една от големите четки, прикрепили я към едно голямо корито, пълно с вода и доматено семе, задвижили четката с трансмисия, тя заблъскала семената в стените на коритото и така ги излъскала, че като ги пуснали на другия ден в тръбите, минали през тях за нула време и си намерили мястото дълбоко в почвата.

Държавата била спасена, а Дженю го пратили в Куба, за да помага на Фидел Кастро, който също направил икономия, купувайки от същите италиански машини.

Не знам дали благодарене на италианско-българската механизация , но по едно време май бяхме станали първи по износ на домати в света. Първи, но с едно малко уточнение - "на глава от населението".

Така или иначе българските домати - пресни или на лютеница, стигаха до къде ли не.

Моят приятел Пешо, който живее на 100 метра от прочутия навремето консервен комбинат "Витамина" - Стамболийски или Гара Кричим по-рано, разказва следната история.

Ходил Пешо по някаква работа в Съветския съюз и както му е редът още на втория ден започнал да сваля една рускиня.

Започнал да й обяснява, че е от България, но рускинята нещо не се впечатлила.

 - Аз съм от Пловдив - започнал да лъже Пешо, - град на 7 000 години, на 7 хълма...

Рускинята само вдигала рамене - тя и не била чувала за града на тепетата.

-         Какво ли щеше стана, ако ти бях признал, че съм от Гара Кричим? - промърморил накрая повече на себе си Пешо...

И станало чудото.

-         ГАРА КРИЧИМ? - ококорила се рускинята.- ЛЮТЕНИЦА?

Оказало се, че покрай лютеницата от "Витамина" цялата огромна съветска страна знае за родното място на Пешо.

Следващата сцена  е с "точка червена", както се пее в песента.

Лютеницата от Гара Кричим е онази с "момиченцето". Момиченцето с нацапана от лютеница устичка.

А онази с "хорцето" е от Първомай.

Момиченцето е моята колежка, днес вече в зряла възраст, Марианчето. Тя израснала в двора на "Витамина", тъй като майка й и баща й цял живот работеха там.

Чудели се какъв етикет да измислят, някой забелязал малката Марианка и готово - тогава нямало кастинги, стайлинги и т.н.

Минали години, милиони етикети с момиченцето от Гара Кричим обиколили света и един ден от ръководството на комбината решили да сменят етикета - да сложат нов, по-лъскав и дизайнерски по-изпипан.

Пуснали лютеницата с новия етикет, натоварили един кораб за Япония, но японците - като видели новата опаковка, и веднага казали:"Ресто!". И върнали пратката, за да се сложат старите етикети с Марианчето. Та тогава нашите започнали да прозират някои тайни на търговията, маркетинга, лейбъла и разни неща, които по онова време не се учиха във Висшите партийни школи, през които минаваха повечето директори.

Циганска баница и филия с лютеница бяха обичайните ни закуски онова време.

С моя приятел Гълъб обикаляхме покрай дома на една съученичка, по която той си падаше, и един ден я видяхме седнала на тротоара с филия в ръка и с омазана от лютеницата уста.

Бяхме раздвоени - дали гледката убиваше любовта или разгаряше някакви нови неясни желания...

Колкото и вкусни да бяха няколкото вида купешка лютеница, които се намираха в магазините, домашната си оставаше ненадмината.

Цялата работа беше, че майките и бабите ни слагаха повече червени пиперки в своето производство. По едно време даже се изхитриха да купуват готово доматено пюре и да добавят млени пиперки.

Но и тази рационализация не направи домашното производство по-лесно.

Първо трябваше да се намерят подходящи пиперки. Стринка ми Лили от Плевен си ги купуваше обикновено от Пловдив - в Северна България не се намирали.

След това идваше печенето - на тенекия, а по-късно в онова уникално българско изобретение, наречено "чушкопек".

После идваше беленето, в което участваха и децата, меленето, варенето в големи тави...

По-лесно беше пълненето на шишета с млени домати. Трябваше месомелчка, фуния, капачки - събирахме ги цяла година, и накрая затварячка. Капачките се натискаха със специално приспособление, подобно имаше и за капачките на бурканите.

За консерванти се използваха аспиринчета или натриев бензоат - от аптеките.

Тогава не мислехме кое е вредно и кое - не. Важното беше, че винаги имаш резервно ядене. Изсипеш бутилката с мления домат в една паничка, залееш с олио, нарежеш празец, повечко сол и като почнеш едно топене - да си оближеш пръстите.

Вкусно и икономично.

Компотите пък се варяха в казани с пуснат вътре нагревател - това беше по-модерната технология. Старата беше на огън в двора или в междублоковото пространство.

Докато американците палеха своите барбекюта, за да си правят густото, работливите българи, събираха съчки, за да сварят зимнината си. И вечер лягаха претрепани.

-         Като почне сезонът на туршиите и компотите - оплакваше се един приятел, - и жена ли спираше да ми пуска. Все сърдита - не съм помагал. Една нощ помагах до 4 сутринта, затворихме два рафта буркани, легнахме си, пуснах ръка и пак не ми стана работата - сега пък била уморена.

Семейните отношения се оправяха през зимата - малко ракийка и разреден компот - вместо лимонада, и нещата започваха да си идват на мястото.

Пък и пълните рафтове с буркани създаваха чувство за увереност и самочувствие.

Чист афродизиак.
Дворовете на консервните комбинати бяха пълни със суровина, не стигаха работници. В пловдивския "Първи май" караха с автобуси цигани чак от Пазарджик. Заплатите им стигаха и за ядене, и за тока.

Всичко започна да рухва с идването на демокрацията. Човек вече не знаеше какви са доматите и не можеше да разбере защо вкусът не е същият.

Появиха се двеста вида лютеница - все по рецептата на "баба и дядо". Ние станахме на баба и дядо, но вкусът не е нашият.

Идват домати от къде ли не, даже от Китай, казват, карали, но това няма нищо общо с  нашия класически текезесарски домат.

Само куртовската капия никой не може да замести - става дума за онези червени месести чушки, от които ставаше най-хубавата лютеница.

Идват си наши студентчета от Америка и започват да лапат нашенски домати като невидели. Американските били боклук на вкус.

Разправям какво си говорят студентчетата на един замогнал се наш емигрант от Чикаго и го бъзикам, че не им струват доматите.

-         Не струват онези от 2 долара, които си купуват българските студентчета - позасмя се човекът.- Аз обаче си купувам домати от 12 долара.

Аз обаче помня една година доматите на Понеделник пазара струваха по 2 стотинки.

Да знаех тогава, да ги бях изкупил и да ги бях закарал в Америка, за да ги продам по 12 долара...

Из книгата на Евгений Тодоров "Наръчник на носталгика", която още може да се намери по книжарниците"

 

  
Коментари [0] публикувай коментар
 www.AvtochastiOnline24.bg
POTV във Facebook
Пловдивската телевизия на живо
Актуално видео
Тайни срещи и в Париж?
Програмата на ПТВ Тракия
Анкета
КОЙ МОЖЕ ДА ПРЕБОРИ ИВАН ТОТЕВ ПРИ ЕВЕНТУАЛНА БОРБА ЗА КМЕТСКИЯ ПОСТ ПРЕЗ 2019
Здравко Димитров
Районен кмет от ГЕРБ
Славчо Атанасов
Борислав Инчев
Дани Каназирева
Йордан Иванов
Друг десен кандидат
Кандидат на БСП
Само обединен опозиционен кандидат
Никой не може да го пребори
Реклама

Всички права запазени ПТВ Тракия. Никаква част от съдържанието на този сайт не може да бъде използвана без позволението на автора. Поставянето на линкове към текстови и видеоматериали и снимки от сайта е позволено.


Дизайн, програмиране и хостинг: