©

Мигел де Унамуно пише: "Езикът е в действителност потенциална философия".

Сещам се за тези думи, като разлиствам речника на Александър Кондодимо - бате Сашо, както ме научи да му казвам Томито Спространов, който ме запозна с него.

Ето как сам се представя самият той: „ Роден съм в Пловдив през 1926 година на Главната улица. На шестгодишна възраст ме записаха в немското училище. На моя баща дядото също е роден в Пловдив, така че може да се каже, че съм кореняк пловдивчанин. По-късно следвах право, но животът така се извъртя, че дълги години бях преводач от немски език, главно техническа литература. И продължавам да си живея в същата тази къща, която е построена от дядо ми - на Главната улица - "Княз Александър" № 9 ".

Ето и един типичен пловдивски монолог, възстановен от бате Сашо:

„Майничка, на това жамборе ми е много гот и густясвам, като бройкам гаджуриите, но започва да ми писва и ще се чупя. Ще гилам при моруците да си кльопна топло хабе и нещо завързано, че съм много абизан, а после ще се накъртя в моя пичиз."

По националното радио този монолог би звучал така:"Приятели от Пловдив, на този купон ми е добре и добре се чувствам, като гледам момичетата, но започва да ми омръзва и ще си тръгна. Ще отида при родителите си, за да хапна топъл хляб и нещо по-специално, защото съм много гладен, след което ще подремна в стаята си..."

За да стигне до повече хора, пуснахме Речника в интернет, появиха се пловдивчани със свои нови предложения, но в интерес на истината изпуснатото от бате Сашо не беше толкова значително.

И така - от тази „база данни" ще извадя някои от думите, които си носят аромата на града и на времето. А може би и филсофията на града - ако приемем извода на големия испански мислител.

Започвам по азбучен ред с „арабия". Думата е трудно преводима на днешен език. С една интонация - като „Арабия?", тя може да звучи като „Съгласен ли си?"

Изразът обаче „арабия човек" има вече по-различен смисъл.

Днешните пожелания за търпимост, диалог, равенство и т.н. биха могли да се обобщят по филибелийски така:"И нека всички хора по света да са арабии!"

Стигаме да непознатата за днешното поколение дума „алай". Става дума за стъргалото. Само че „стъргало" и „движение" има къде ли не, алаят си е пловдивска дума. Означава буквално военно поделение от Османската армия.

Алаят едно време е бил по „Иван Вазов". По единия тротоар са се движили момчетата, по другия - момичетата.

След това са се омесили на Главната. Макар и в отделни редици.

Вървят няколко „чая" в редица, а по петите им - майните. Оглеждат гаджуриите, бройкат, коментират дупетата им, а като съберат смелост, започват да подвикват.

По едно време модният боен вик беше: „Ам, бубата!".

В друго време пък задявакта беше съвсем нечленоразделна, нещо като :"Чък -к-с-съ-с".

Задявката някой път преминаваше в забивка, но за това се искаше много смелост. Забиваха само ачигьоз пичовете. Останалите само бройкаха.

При разминаване на познати някои питаха:"Нещо?" - в смисъл дали са забили нещо.

Отговорът обикновено беше „Нищо".

Нищо, и утре беше ден.

Ходенето на алая можеше да се каже и по друг начин - „отивам на гезмето".

Или на чарка. В „чарк" имаше намек за машина - както нейните части се въртяха равномерно, така и човешките потоци се движеха напред-назад.

На някои пък това движение напомняше шевна машина и затова разходката по Главната се определяше като правене на „тегели".

В града не липсваха нестандартни хора, някои от тях леко завеяни, на други нещо в главата им дрънчеше, трети си бяха направо куку.

В зависимост от различния психологически статус различни бяха и определенията за тези хора.

Някой можеше да бъде „ампи", даже „ампири-пипири".

Друг можеше да бъде само „алтав". Имаше само „алтав", имаше и „алтафини" - странна комбинация между арабски корен и латински наставки.

С буквата „Б" има две основни думи: „бройкам" и „бачкам".

Младият филибелия можеше по цял ден да бачка, но не преставаше да бройка.

Бройкането не е воайорство. Воайорството е основно „перде-кириз".

Бройкането е наблюдателност, опознаване на света, приемане или неприемане на околната среда.

Който има проблем с бройкането, рано или късно става „баламурник".

С „В" започват цяла група думи с корен „въз". От час може да се „възира",  но не и от живота.

Животът трябва да се „издаяни" с усмивка на уста. Най-добре с „думана" в уста.

Само дето не е хубаво да се правят „джаги" - веднага се забелязва, кой се прави на „джагаджия".

Пропуснахме „Г". „Гадже" е думата надживяла времето и завладяла България. Който си има гадже му е „гот". Който си няма - да ходи на чарка и да търси да „забие" нещо.

Първо ще приближи „истимар", ще чака „ишмар"...

Само да не прекали и да изостави даскала, защото ще получи „икилик" -двойка.

Всъщност големият проблем на тези, които остават на сухо, е защо в града „мадами фраш", а те нямат късмет. Или - не дай си боже, са „левандули" и  „леви халфбеци".

Ето как един филибелия - Димитър Симитчиев, известен като Семката, описва ситуацията на алая:

„ Айде майна да направим 2-3 тегела.На стъргалото можем да забием някой чай. Има задръстени чайове, има и такива, които много се пускат. По стъргалото се разхождат теркове,тузове, стари чанти, бабаити от Кючук Париж, католишката махала и околните села, които търсят изява.От тях може да ядеш мариз, а може да участваш в меле, търкал. Можеш да се оплачеш , че си ач, абезан, че си потънал, скъсан - нямаш пари и му търсиш пътя. 
При среща с приятели може да се бъзикаш , юркаш, гъбаркаш. 
Отивате да кльопате, да пълните червото, да хапнете.

Може да се ходи вкъщи, може и на гювеч, аванта.
След това вече може да се направи хава.

Или да се организира комар.

Там вече се говори по различен начин.
 - Кемаш ли манги? Снасяй чикитан валс. - Да се видят парите
 - Имаш ли инструменти? - зарове
 - Имаш ли поръчители? - верижки, медальони, часовник...
 - Дебел ли си ? - Имаш ли пари
 - Чупи се! Да вдигаме гълъбите - Да се спасяваме
И т.н.

Каквото се сетите - добавяйте...